Всеизвестна истина е, че хората често се измъкват с плагиатство. През 2007 г. глави от „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин са изпратени с леки промени до 18 редактори и са представени като „нов“ роман, озаглавен „Първи впечатления“. Въпреки че текстът съдържа една от най-известните начални фрази в английската литература, само един редактор разобличава измамата. „Първото ми впечатление“, отговаря той с присъщата за Остин ирония, „беше леко раздразнение, последвано от бурен смях.“

Мнозина обаче не виждат нищо забавно в плагиатството, пише The Economist. Новата книга на университетския преподавател Роджър Кройц прави бърз преглед на този порок през последните 20 века – от музикалните заемки на Боб Дилън до поезията на Дилън Томас и речите на Джо Байдън. Авторът дори разкрива как Нобеловата реч на Дилън, в която той цитира „Моби Дик“, странно напомня на резюме от популярния ученически сайт SparkNotes.

Макар книгата да е пълна с любопитни анекдоти, тя по-скоро пропуска шанса да задълбочи темата. Плагиатството е древен „грях“ – самата дума е заимствана от римския поет Марциал – но днес тя е по-актуална от всякога. Големият въпрос в ерата на изкуствения интелект е къде свършва вдъхновението и къде започва кражбата.

Според трите основни асоциации, защитаващи създателите на съдържание в страната, компанията е извършила „икономически паразитизъм“

Поредно AI дело: Френски издатели съдят Meta за нарушаване на авторски права

Тези дилеми вече ни засягат пряко: от етичността на това да използваш AI за писане на любовно писмо или автобиография (CV), до огромните съдебни дела срещу технологичните гиганти, чиито модели са обучени върху чужди, защитени с авторско право текстове.

Част от проблема е липсата на точна дефиниция – плагиатството варира от дословно копиране до неуловимата кражба на идеи. Счита се, че то е като порнографията: „разпознаваш го, щом го видиш“. А днес, благодарение на технологиите, го виждаме навсякъде.

Когато Шекспир е „заемал“ цели сцени от Плутарх за своята „Антоний и Клеопатра“, е трябвало да преписва всичко на ръка – изтощително занимание. Подражателите на Дикенс, създавали фалшификати като „Martin Guzzlewit“, също са хабили време и усилия за печат и набор. Днес обаче, в ерата на клавишната комбинация Ctrl+C, плагиатството стана съвсем лесно за изпълнение и почти невъзможно за контролиране.

Големите езикови модели като ChatGPT и Claude се обучават върху колосални масиви от текстове, голяма част от които са защитени с авторски права. Според мнозина този процес е чиста проба „ограбване“ на писатели и творци, което доведе до вълна от съдебни дела. В една от жалбите ищците дори определят действията на технологичните компании като „систематична кражба в масов мащаб“.

Наскоро компанията Anthropic се съгласи да изплати 1,5 млрд. долара обезщетение на автори, след като стана ясно, че е използвала 7 милиона пиратски книги за обучението на своите модели. Конфликтът продължава да ескалира – на 15 януари двама големи издатели се присъединиха към колективен иск срещу Google AI, обвинявайки компанията в „едно от най-мащабните нарушения на авторските права в историята“.

Но как стои въпросът с потребителите на тези технологии? В крайна сметка, да „тренираш“ ума си върху милиони прочетени страници, за да създадеш след това собствен текст, е класическо описание на писателския труд. Роджър Кройц твърди, че използването на ChatGPT не те прави автоматично плагиат, тъй като моделът не преписва от един-единствен източник. Той описва работата на изкуствения интелект по-скоро като „писане в сянка“ (ghostwriting) без посочен автор. За мнозина обаче това определение е твърде снизходително. Според критиците това е плагиатство с изкуствен съучастник – двойно престъпление, при което софтуерът присвоява думите, върху които е обучен, а потребителят ги представя за свои.

Темата е деликатна, но и винаги е била. Креативността и оригиналността водят своя труден танц от векове, а списъкът с велики автори, обвинявани в „заемане“, е истински алманах на литературата: от Чосър и Шекспир до Суифт. Преди 250 години Лорънс Стърн яростно заклеймява плагиаторите, които подобно на аптекари просто преливат съдържание „от един съд в друг“. Ироничното е, че самият той е „заел“ точно тази фраза от автора Робърт Бъртън. Явно Марк Твен е бил прав: в човешката реч няма почти нищо друго, освен плагиатство.

Често се смята, че манията по „оригиналността“ е плод на Романтизма, но истината е, че плагиатството винаги е предизвиквало гняв. Самата латинска дума plagiarius означава „похитител“ – престъпник, който според римското право е трябвало да бъде „хвърлен на зверовете при първото публично зрелище“. Авторите, които днес съдят технологичните компании, вероятно биха подкрепили това древно наказание, отбелязва The Economist. 

Разбира се, съществува тънка, но ключова разлика между вдъхновението и безсрамното преписване. Т. С. Елиът е известен с думите си: „Незрелите поети имитират; зрелите поети крадат“. Рядко обаче се цитира продължението на мисълта му: „Лошите поети обезобразяват това, което вземат, докато добрите го превръщат в нещо по-добро или поне по-различно“. Именно на този принцип стъпи и защитата на компанията Anthropic – съдията сравни модела им с „читател, който се стреми да стане писател“ и използва чужди думи, за да създаде съвсем нов продукт.

Premium потребители обвиняват платформата в „тайни практики“ и искат компенсации

LinkedIn под прицел: Групов иск заради използване на лични съобщения за обучение на AI

Според Кройц голямата промяна не е в литературата, а в закона. С появата на авторското право през XVIII век правата върху текстовете най-накрая получават ясна дефиниция, а нарушенията – правни последствия. Проф. Робърт Дъглас-Феърхърст от Оксфорд подчертава, че авторството вече е професия и като всяка такава, тя изисква защита на собствеността. Самият Чарлз Дикенс е водил изтощителни дела срещу фалшификаторите не само от творческо възмущение, но и за да защити доходите си.

Технологиите винаги са били нож с две остриета. Някога печатната преса е позволила на повече хора да четат, но и по-лесно да проверяват кой от кого е крал. Днес историята се повтаря. Университетите масово внедряват софтуер за разпознаване на генериран от изкуствен интелект текст, докато студентите отвръщат на удара с услуги като Dumb it Down, които правят машинния изказ по-човешки и „небрежен“.

Въпреки това, измамата може да бъде засечена. Крис Карън, ръководител на популярния детектор за плагиатство Turnitin, описва стила на изкуствения интелект като „бежов“ – прилично написан, но безкръвен. Машините имат своите словесни тикове: обожават кухи думи като „холистичен“ и изпитват странно привличане към фрази като „показателно“ или „особено показателно“.

Танцът на оригиналността отново променя ритъма си и този път засяга всички ни. Роджър Кройц отбелязва, че споменаванията на темата в New York Times са скочили осем пъти от 50-те години насам. Може би защото плагиатството се среща по-често. Но несъмнено и защото е забавно за наблюдаване. Историите за интелектуална кражба следват перфектна трагична крива – един себичен герой претърпява грандиозно публично възмездие. Истинско зрелище! А в крайна сметка, за какво живеем, ако не да се забавляваме на гърба на съседите си – и да им позволим на свой ред да се смеят на нас?

Или това го беше казал някой друг?